История на Караисен

Съдържание:

*Ако щракнете върху всяка част от съдържанието, ще бъдете препратени към съответната информация в тази страница.

Обща информация за село Караисен

Караисен е живописно село във Великотърновска област, част от община Павликени, разположено в плодородната Дунавска равнина. Благоприятният климат и черноземните почви от векове са превърнали земеделието в основен поминък и средство на препитание за местните жители. Към днешна дата, източник на доходи за караисенци са производството на зърнено-житни, маслодайни култури, зеленчукопроизводството, както и производството на декоративни дървета и храсти. Селото е известно от десетилетия с винарската изба “Грозд”, която продължава да е производител и износител на спиртни напитки като вино, пелин и ракия. В Караисен функционират също кметство, лекарски кабинет, аптека, земеделска кооперация, детска градина, читалище, дом за стари хора, няколко хранителни магазина, заведения, железария (смесен магазин), както и различни фирми, предлагащи услуги. Ниската раждаемост, застаряващото население и икономическите фактори допринасят за намаляване на броя на жителите в селото. През почивните дни, ваканциите и по време на топлите месеци Караисен е по-оживен, защото свързани със селото и работещи в близки градове се прибират да посетят близките си и да се погрижат за имотите си. Село Караисен исторически е най-известно с Първата битка на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа,  която се състояла през 1868 година в местността Вехтите лозя. Всяка година през месец юли се чества годишнина от значимото събитие пред издигнатите паметници в чест на хайдутите и героично загиналите участници. Караисен е известен също и с пресъздаването на ритуала “Иванови влачуги”, който е без аналог в страната и се отбелязва на Ивановден. Всеки понеделник в центъра се провежда пазарен ден, където могат да се срещнат местните комуникативни и услужливи жители, а на всяка последна седмица от месец октомври се провежда събор/сбор/. Въпреки че не е популярна туристическа дестинация, селото е приятно и подходящо място за разходки и излети. Тук може да се видят и посетят културно-исторически забележителности от местно значение като многодишни чешми, исторически паметници, забележителни обществени сгради и язовир Караисен.

 

Произход, наименования

Точният произход и етимологията на името се оказва нелека задача поради причината, че на територията на землището на Караисен са съществували селища наименувани както със сходни, така и с различни имена. Според архивни и официални документи, исторически карти и книги, за цялата си известна история, Караисен може да се срещне с общо 18 наименования. Макар и повечето да са със сходно произношение, са с различно изписване. Поради тази причина фактите предизвикват объркване и до ден днешен. Защо, как и по какъв начин се е изменяло името и какво е налагало тези промени?  Едно единствено селище ли е съществувало или са съществували няколко? Дали близки села в района са изчезвали и земите са заселвани отново, а други са променяли своето местоположение поради различни причини, като епидемии например? Дали близки и съседни землища са се обединявали в едно цяло и каква им е била съдбата в последствие? Дали промените в наименованието са се наложили от превода от западни езици на български, или заради промените в родната писмена и устна реч? Пораждат се множество въпроси, чиито нееднозначни отговори ще откриете тук.

Към днешна дата жителите се придържат към легендата за произхода, свързана с турския бей Кара Иса/Асан/(Х)Юсеин,  който е помогнал на хората от селото в период на чумна епидемия, като е намерил ново безопасно място за нуждаещите се и съответно в негова чест селото е получило името си. Авторите на селищната монография са правили проучвания за етимология на името, но дори и след техния труд, все още съществуват съмнения и неясноти. Без редакторска намеса, в “алманаха” за селото пише следното:
Предание говори, че някога, през чумавите години, живеел турчин със своето стадо, където сега е с. Карайсен. За да се спасят от чумата, околните селища са поискали раз­решение от бея да се заселят при него. По-нататък в легендата се казва, че той разрешавал да се изселят, но ако прекарат няколко бразди около неговото поселище, за да пресекат пътя на чумата. Това са и направили. Първото заселване според преданията е станало в махалата, където сега е родът на Моневци. Според едни предания хората са дошли от местността Куртбунар (Вълчи трап), а според други от местността Въйрището. По логичен път може да се допусне, че и от двете места са бягали, защото заразата бързо се е разпространявала….
Второто заселване, за което има данни, е на татарите. През 1861 г., след договарянето между Русия и Турция, татарите е трябвало да се изселят от руските земи. Турското правителство ги разселва най-много на Балканския полуостров. От тях са се заселили и в с. Карайсен. Съгласно разпоредбите на турското правителство жителите на Караисен е трябвало да им построят жилища. Засел­ването им е станало в квартала от основното училище около 30 къщи. Най-старият документ от турското робство е един годишник от 1874 г. за плащаните данъци. В него се казва, че Кара Иса е второто по големина село след с Горна Студена в Свищовската кааза..Според Цвятко Катинов, който го е знаел от баща си, българите започнали да се заселват в село Карайсен около 1750 г., и то предимно от балканските села, в Дряновско и Севлиевско…От 1820 г. започва масовото изселване на турците от с Карай­сен. Голяма част се преселват в село Батак а останалите направо в Турция. Имотите си продавали на безценица или ги подарявали. Окончателното изселване на турците от с. Карайсен е станало през Освободителната руско-турска война от 1878 г.като останали единици.”
В турския регистър за поголовния данък от 1618 г. (данък джидзие), който са плащали българите, се посочва, че наред с Горна и Долна Липница има още и Средна Липница, за която историците казват, че е изчезнало селото. Селището в Куртбунар е отстояло на 5 километра от Горна и Долна Липница и се е намирало на север от тях. Може да се предположи, че изчезналото село в Куртбунар е същото това селище Средна Липница. В края на XVII в. е посочено само едно Липница с 27 българи за облагане. Трудно е да се каже дали това означава, че трите села са се обединили в едно и кога е станало това (Бистра Цветкова “Павликени и павликенски край). Освен това е посочено, че с. Липниче, без да се разбира кое е то, е “тимар”, което означава, че то е дадено като феодално владение.. В описа е споменато, че в нейните предели са се настанили някои жители от с. Търъмбеш (очевидно Полски Тръмбеш, Търновско). По този начин мезрата се е превърнала в населено място, а вероятно наскоро след това в истинско село (Бистра Цветкова, същата статия). Мезри са се наричали обработваеми места в близост до някое село. Мезрите посочват местата на изчезнали села. В същата статия се казва, че уседналостта на населението е била много нестабилна и причините могат да бъдат най-различни. Тук трябва да се обърне внимание на това, че в турските доку­менти е посочено, че от Тръмбеш са се преселили в Липниче. От преданията на стари хора се говори, че е имало такива изселвания от Тръмбеш в селището Куртбунар. Къде са се изселили от Куртбунар? Според най-стария човек от селото Тодор Панов се знае, че изселването от Куртбунар е станало в две посоки. Едната част са отишли в с Ежий (Масларево), а друга – в сегашното поселище на Карайсен. Това се подкрепя и от следния факт. Дълго време мерата между селата Карайсен и Масларево след Освобождението е била обща. Карайсенчани са ходили да си пасат стадата чак до селото Ежий (Масларево), а ежийчени са идвали със своя добитък чак до бента на с Карайсен – северно от Ловджийската чешмичка. Това не траело дълго, ежийчени поискали разграничаване на мерата и поставили граница. Това е станало след Освобождението. Това ни кара да мислим, че изчезналото село Средна Липница е именно селището в местността Куртбунар. Самото наименование показва, че то е било славянско селище и е съществувало в ранната ни история. Посочените по-горе места на тракийските могили ни говорят, че този край непрекъснато е имал население – както по времето на траките, така и по времето на славянобългарската държава, а преди това и на славяните…През Освободителната руско-турска война има някои данни, които трябва да се вземат под внимание. В Мещерския сборник, където са поместени войнишки разкази от 1877 – 1878 г. (Т. I. с 27) се намира записан следният разказ. “Ние минахме през българските села – Алеково, Горна Студена и Долна Студена. Българите навсякъде тичаха след нас. Цялото население: жени, деца излизаха да ни посрещат. Радостта и пожеланията нямаха край.” От историята се знае много добре посоката и движението на руските войски, която съвпада с посочените села Алеково, Горна Сту­дена, Долна Студена, Батак и т. н. Следователно Долна Студена остава между Г. Студена и с Батак.В друг документ, пак от Освободителната война, в гр. Свищов при един полковник се явява депутация от селата: Сломер, Батак, Горна Студена и Карайсен (Долна Студена). Така е записал полковникът. Предполага се, че щом са се организирали от близките села Сломер, Батак и Горна Студена, че ще се присъедини и Карайсен (Долна Студена). Това поставяне на скоби за Долна Студена след името на Карайсен говори, че се отнася за едно и също село.”

***

Фактология и съвременни проучвания

След документални проучвания и от автора на сайта се установи, че през годините в далечното минало името на селото е било изписвано по няколко начина както на български, така и на западни езици. Към настоящия момент селището се среща с три варианта на български по начин на изписване в новинарски статии, телевизионни репортажи, сайтове за метеорологични прогнози и карти, а също и в документооборот и кореспондеции: Караисен, Карайсен, Караесен, като първият е официалният – Караисен.

Въпреки че сега се изписва Караисен, в продължение на близо 90 години, в различни видове документи, авторски книги за селото, електроразпределителна и водоснабдителна мрежи, битови сметки и други, селото е фигурирало като Карайсен с “й”. Така го помни значителна част от съвременното население и няколко поколения жители, като предпочитането на това наименование е  по-разпространено. Вероятно се дължи на факта, че е било използвано по този начин в продължение на няколко десетилетия. И към момента, нерядко се среща изписване с “й” от медии и институции. На пръв поглед проблемът е незначителен от лингвистична гледна точка, тъй като при наличие на две гласни една до друга – “а” и “и”, се е получило съкращаване или контракция на аи > ай. В единия случай селищното име е изписано с “и”, а в другия с “й” и не представлява проблем да бъде произнасяно от едно и също лице по различен начин.

Какво обаче се установява от по-ранни документи и на базата на обследванията от авторите на селищната монография? Изяснява ли се откъде произхожда объркването и съществувало ли е различно изписване на селището в миналото? Хронологично се направи опит да се проследи как се е наименувало населеното място:

  • В османски регистър от 1516-17 г. се споменава за село Батак-и зир (Долен Батак, с друго име Кара Исалар);
  • В турски регистър за поголовния данък от 1618 г. (данък джидзие), който се цитира от авторите на монографията, се споменава за селища Средна Липница и Куртбунар;
  • Според Анна Чолева-Димитрова /Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ при БАН/, във връзка с научните трудове на Недялка Иванова-Чавдарова за “Местните имена в Павликенско” от 1994 г. и на археолога Богдан Султов “Павликенският край през античността” от 1977 г., с препратка към селищната монография, включително и според местния автор Борис Топалов, който споменава турски тефтери от 1799, 1862, 1873 години, селото се е срещало с имената: Кара Алиси, Караис Караали, Кара Иса.
  • В карта от 1843 г. селото е изписано като Караисинъ;
  • В карта на немския картограф Joseph Grassl на Османската империя от 1860 г.  е изписано Karaisin;
  • Един от най-ранните налични източници за наименованието на селото е пътепис на френски пътешественик от 1867 г., където селището и изписано като Karaïsen;
  • В карта от Руско-турската Освободителна война /1877-1878 г./ се среща с името Долна Студена;
  • Като Караесенъ селото фигурира в пътна карта от времето на Княжество България /1878-1908 г./, както се среща и днес в меторологични карти и сайтове – Караесен;
  • В документ от преброяване на населението от  1880 г. се среща като Кара-исенъ;
  • През 1887 г. се среща като една дума – Караисенъ;
  • През 1892 г. се изписва като Кара-Исенъ (с главна буква И);
  • В карта на немския картограф на Adolf Stieler от 1904 г. се изписва Kara-Issen;
  • През 1905 г. се среща изписване с Кара Исенъ (с главна буква на втората дума, но без тире);
  • В първите страници от летописната книга на училището през 1907 г. се изпива като Карайсен (вече с “й”);
  • През 1910 г. в документ по преброяване на населението е изписано отново като Кара-Исенъ;
  • В карти на немския картограф на Adolf Stieler от от 1911 и 1925 г. се изписва пак Kara-Issen;
  • В документ за преброяване на населението от 1926 г. е изписано като Ка̀ра-Исенъ (с ударение върху “а”, което променя изговарянето);
  • През 1929 г. в италианска карта на Балканите е изписано Kara-Isen (с едно “s”);
  • През 1944 г. в  карта немския картограф на Adolf Stieler е изписано отново като Kara-Issen.

В други информационни източници се среща още с имената: Кара Исин (като картата от 1843 г., но в две думи), а в селищната монография се цитират източници (които като автор на сайта не съм проверил), в които се споменава, че на територията на Караисен са съществували селища с имена Куртбунар, Средна Липница, Липниче.

Хипотезите за етимологията на ойконима /наименованието на населеното място/ не се изчерпват дотук. През 2018 г. се обърнах към експерти на Българската Академия на Науките. От отдел “Приложна ономастика” се изрази хипотеза, че е възможно етмологията на наименованието да е от времето на Римската империя, във връзка с надписи на надгробни плочи Carceni(s)/Carcenus/Cerzeni(s).
“Тъй като ойконимът е с непрозрачна етимология и няма сигурни стари записи, а доколкото ги има, те са много късни, би трябвало да се вземат под внимание всички екстралингвистични данни за селището….Най-незначителните на пръв поглед артефакти могат да имат понякога огромно значение не само за изясняването и по-точното етимологизуване на онимите, но и за твърде важните етногенетични изводи…Възможно ли е в сегашния ойконим да е запазено такова старинно име? Възможно е.”

С подробното становище на БАН можете да се запознаете тук:

Но с хипотезата и становището археологът д-р Калин Чакъров от отдел “Археология” към Регионален исторически музей – Велико Търново, и с корени от Караисен, не е съгласен. Линк към мнението на д-р Калин Чакъров.

 

След десетилетия, по време на социалистическия период, когато селото официално е изписвано като Карайсен, през 1986 г. населеното място е прекръстено с Указ № 4421/обн. ДВ бр. 1/6 януари 1987 г. на Държавния съвет от Караисен на Райко Даскалово. Инициатор е дъщерята на земеделския деец Светла Даскалова, правосъден министър на България от 1966 г. до 1990 г. През 1991 г., в следствие на подписка, породена от негодувание на жителите, с Указ № 315/обн. 15.10.1991 г. името на селото е възстановено, но като Караисен без “й”. Все още не е ясно дали решението е мотивирано исторически или е допусната административна грешка, както се тиражира от местното население.

Обобщение

Във връзка с горното е видно, че и в далечното минало е съществувало несъответствие не само на български език. Предвид информацията от наличните книги, написани за селото и района, официалните документи и карти, броят на имената, с които селището е познато под една или друга форма на български език /изключвайки хипотетичния римски произход на наименованието, и изписвания с “ъ” след съгласна и според съществувалата правописна реформа до 1945 г./ е 18: Долен Батак, Кара Исалар, Средна Липница, Куртбунар, Кара Алиси, Караис Караали, Кара Иса, Липниче, Долна Студена, Караесен, Кара-исен, Кара Исен, Кара Исин, Караисин, Кàра-Исен, Караисен, Карайсен, Райко Даскалово. Както стана ясно, на немски, френски и италиански езици името се е изписвало по различни начини.

Анализ и възможни изводи

Може да се извърши по-задълбочен анализ на един от най-ранните цитирани източници за наименованието на селото (пътеписа на френския пътешественик и географ от 1867 г.), където селището е изписано като Karaïsen, вероятно от етимологична и фонетична гл.т. и където двете точки на буквата “i” са френски диакритичен знак. Езиковото правило във френския език за “ï” гласи, че ударената гласна трябва да се произнася ясно от гласната, която я предхожда или с други думи, двете гласни не се произнасят като един звук. Двете точки във френския правопис naïf/naïve показват, че ai няма нормалното си произношение, а се произнася като две отделни гласни /a-i/. Правилото навежда на мисълта, че аналогията на български език е да бъде изписано селището с “и”.

Но тъй като латинският и славянският езици са от различни езикови семейства и поради необходимостта да се определи и преведе по най-подходящия начин “Karaïsen” на български език, може да се разгледат някои общи правила за превод и транскрипция на чужди думи и да се достигне до по-логични изводи:

1. Спазване на източния език: В случай на думи, които произлизат от друг език, често се опитваме да запазим близкия до оригинала вид на изписване и произношение.

2. Фонетична близост: Изборът на букви в превода може да зависи от близостта на произношението на думата в източния и целевия език.

3. Предпочитания на преводача или общността: В някои случаи, преводачът или общността, която използва думата, може да има предпочитания за определен начин на изписване.

С оглед на тези правила и контекста, в случая, “Карайсен” изглежда като подходящ избор за превод на “Karaïsen” на български, като се има предвид, че буквата “ï” не е стандартна в българската азбука и вероятно се използва за украса или подчертаване на произношението. Тази транскрипция запазва фонетичната близост до оригинала и същевременно отразява възможно най-близкия превод на български език.

Сходно мнение изрази и Павлина Върбанова, доктор по български език, автор на kaksepishe.com и няколко книги, към която се обърнах: 
“Когато гласната И не е под ударение и е след гласна, както е в Караисен (ако предположим, че се пише с И), нейните фонетични характеристики се доближават доста до характеристиките на съгласната Й. Неслучайно една от най-масовите правописни грешки днес е замяната на И и Й. Аз бих се заровила в причината за промяната на изписването след 90-те години. Ако тази промяна е била случайна и необоснована, ако просто е резултат на нечие хрумване и липсват сериозни аргументи, имате основание да действате за връщане на традиционното Карайсен.”

Въпреки наличието на исторически сведения, книги, включително легенди и хипотези, все още е трудно да се направят категорични заключения относно етимологията на наименованието, като шансът да се достигне до еднозначен отговор е минимален. Остават отворени въпросите по отношение на промените в миналото и точния начин на изписване на селището, които изискват по-задълбочени проучвания. Предвид историческите противоречия и разминавания, съществува възможност за провеждане на допитване относно нагласите и предпочитанията на местното население, за да се избегнат бъдещи недоразумения и неясноти.

 Галерия

 

В процес на обследване и допълване…

История

Антична история

Местността на сегашното с. Караисен е богата на история и пъстри легенди от различни епохи. История, която остава частично разкрита за определени периоди и за която не могат да се направят категорични заключения, поради множество неясноти и липса на достатъчно информация. 
Най-ранните сведения са от преди 2400 години, когато по тези места са живели траките, от които има запазени тракийски селища и няколко могили, свързани с традиции и обичаи. Разкрити са предмети като каменни и надгробни плочи, монети, керамика и други предмети, които често са откривани случайно при обра­ботка на земята от жители в последните десетилетия на 20-ти век. Според Богдан Султов, археолог в Търновския археологически музей, Павликенският край е бил населяван от племената уздицензи и кробизи – траки, покорени по-късно от Римската империя. За уздицензите се твърди, че са обитавали териториите между р. Искър и р. Янтра, които първоначално са населявали източните части на Средна гора и Стара планина, а в последствие са се преселили към части на Североизточна България. Кробизите се прости­рали от р. Янтра до Черно море. Известно е че на територията на землището е имало няколко тракийски гробници, могили – „герчелета“, но не са проучвани достатъчно за да се даде по-точна характеристика и определение на времето. Открити са подобни тракийски погребални могили и в съседните села.
Исторически артефакти разкриват, че територията на Караисен е била обитавана и по време на Римската империя. Открити са стотици монети, някои от които са с лика от времето на Александър Север, управлявал империята през периода 222 – 235 г. Същите монети са намерени и в античния град-крепост Нове край Свищов. Открити са сребърни монети от времето на римските императори Домициан (81 – 96 г.) и Деций Траян (249 – 252 г). Не са редки случаите в които местни жители са откривали случайно римски надгробни плочи. Плочи като оброчната плочка на богинята Хеката от I и II век. Например, в църквата в Караисен са разположени две плочи, които датират от 280 г. от н.е.
Археологическите находки в Караисен и в съседните села свидетелстват за населяване и обитаване от траки и римляни в района, тъй като почти всяко от тях е построено върху антично селище. Все още няма отговори какви са причи­ните за изчезването на споменатите селища, а иманяри и до ден днешен обхождат местностите в търсене на артефакти и ценности.

Снимки на находки в землищата на с. Караисен:

*Снимките са от Селищната монография и от личен архив на археолога д-р Калин Чакъров.

В процес на допълване и обследване…

Строителство след Освобождението

Между 1878 и 1944 г., за 66 години в с. Караисен е извършено строителство на: двуетажно двукрило училище “Хаджи Димитър и Стефан Караджа”, шестнадесетметрова камбанария, общински мандра, ветеринарна лечебница, касапница, пазарска сая, земеделско училище, лозаро-винарска изба, две шосета (едно до земеделското училище и едно до мелницата), гробища, паметници на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на мястото на сражението и в центъра на селото, мелница, содо-лимонадена работилница, две маслобойни, две даракчийници, три маджунджийници, 13 чешми, десетки кладенци/герани и други обекти.

Строителство в социалистическите години

От 1944 до 1990 г., за 46 години в Караисен е извършено строителство на: пощенска палата, общински дом (здравна служба), допълнително прогимназиално училище, общежитие в техникума и надстрояване; стопански сгради на ТКЗС, напоителни канали, машинно-тракторна станция, стадион, читалищен дом, две хижи, селкооп, ресторант, фурна-комбинат, язовир, две помпени станции, кметство, паметници, ТПК, АПК, ДАТ, детска градина, автоспирка, социален патронаж, паркове, магазини, работилници, складове; подобрения в избата и строителство на други сгради. Извършено е водоснабдяване, електрифициране, топлофициране, радиофициране, озеленяване, цялостно афалтиране, ремонтиране на чешми и герани и други дейности.

Най-емблематичните здания, свързани с живота и бита на с. Караисен

Училище

Сградата на „старото“ училище е построена преди обявяването на Независимостта на България през 1908 г. Построена е в една и съща година, заедно с впечатляващите архитектурни сгради на Народния театър „Иван Вазов”, „Свети Николай Чудотворец“ (Руската църква) и Паметника на Царя Освободител през 1907 г. ОУ „Х.Димитър и Ст.Караджа“ е построено няколко години преди появата на един от най-големите шедьоври и православни храмове на Балканския полуостров – Храм-паметник „Св.Александър Невски“ и преди построяването на основната сграда на Царския дворец във Врана, Софийската синагога и Дворецът „Царска Бистрица“. Сградата на „старото“ училище е построена десетилетия преди завършването на СУ „Климент Охридски“, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“,  Народното събрание и преди много други столични сгради. “Преживяла” силни земетресения и природни бедствия, свидетелка на епидемии, военни действия и поколения жители, сградата на училището и до ден днешен остава едно от най-красивите и емблематични здания в Караисен. “Х.Димитър и Ст.Караджа” е съществувало като начално училище, прогимназия, непълна смесена гимназия и основно училище. Първата построена обществена сграда след Освобождението, освен с впечатляващата архитектурна визия, е изпълнена с история и любопитни факти от близко и далечно минало. Наред с пъстрата палитра от учебна, спортна и трудова дейност, в училището са се провеждали шумни събрания, запомнящи се банкети и редица културни мероприятия. Емблематични моменти от историята на сградата са: учредяването на Лозаро-винарска изба в Караисен в салона, театрални постановки, изложби, балове, танцови забави и прожекции на игрални филми. „Новото“ училище също остава в историята с редица чествания, рецитали, викторини, музикални и театрални вечери, ученически сбирки, екскурзии и други мероприятия. Учебната дейност в Караисен е преустановена през 2018 г., а сградния фонд се ползва частично.

Църква

Църквата “Св.Параскева” в Караисен е един от символите на селото, не само защото е вероятно най-старата функционираща обществена сграда, построена през турското робство, а и защото е духовно средище – символ на християнската религия. Свещеници в Караисен е имало още преди да се построи църквата. Според сведения на Селищната монография, черпила информация и от Летописната книга на църквата, най-старият свещеник в селото е дошъл през 1800 г. Както той, така и други след него, са поставили началото на известни местни родове съществуващи и до днес. Преди построяването на църквата, жителите са се черкували в одаята на площада или в частни изби, венчавали са се и кръщавали по дворове и килери. Първата църква в Караисен е планирана да бъде на друго място. Макар и построена до покрив хората не са я харесали, защото е била вкопана в земята и защото е била ниска.  Отказвайки се от нея и с помощта на църковната община на Свищовската кааза, се правят постъпки до турското правителство да се разреши построяването на по-голяма църква. За църковния двор и сградата има немалко любопитни факти и сведения за археологически находки, датиращи от времена преди построяването на настоящата църква. Настоящата църква е осветена и кръстена през 1873 г. от Иларион Макариополски, а някои икони са изографисани от зографи на Тревненската школа. Във вътрешността на зданието може да се забележи икона на Св.Св. Кирил и Методий със Земното кълбо между тях. Според данни от Селищната монография и на специалисти в областта се счита, че няма друга подобна икона в окръга. В чест на 30-годишнината от сражението на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1898 г., са извадени костите на четниците и са прибрани в църквата в Караисен, а през 1943 г. са пренесени и поставени под пиедестала на паметника в центъра на селото. През 1929 г. е построена 16 – метрова камбанария с три посочни часовника. На северната страна на камбанарията са изписани имената на дарителите спомогнали за строежа ѝ. Църквата функционира.

Винарска изба

На 06.01.1923 г. 127 жители от Караисен, Батак и Сломер основават производителна кооперация “Грозд” с. Караисен, която не след дълго преустановява дейността си. Поради назрялата нужда от осъвременена обработка на грозде и по инициатива на местното лозарско дружество “Хаджи Димитър” (14 години по-късно) се прави втори, този път успешен опит за възобновяване на производителната кооперация “Грозд”. В салона на ОУ “Х.Димитър и Ст.Караджа” са избрани нови управителен и контролен съвет, а дни след това е приет план за построяване на винарска изба, където всеки член се подписва да даде всички “духовни и материални сили” за стопанския прогрес на лозарите от селата Караисен, Батак и Сломер. Търси се съдействие от общината за отпускане на 20 дка за построяване на изба, а от Българска Земеделска Кооперативна Банка се заявява отпускане на варантен кредит (кредит с/у заложена стока). През 1938 г., петдесет души кооператори и селяни от трите села се отправят към местността “Ледниците” южно от животинския пазар, за да очертаят границите на бъдещия избен комплекс. Първата копка е направена от целия управителен съвет и всички присъстващи. Но въпреки усилията и желанието, реализацията на избата се изправя пред серия непредвидени трудности и се проточва повече от първоначалните очаквания за време за строеж. Административни неуредици, логистични несгоди, свързани с пренасянето на материали, сушава година, шап по чифтокопитните животни и сериозните финансови затрудения, се оказват само част от проблемите. През 1940 г. в дъждовните месеци се наблюдават наводнения в цялата страна, в т.ч. и в Караисен. Създава се допълнителна работа за изграждане на дренажна система и за отвеждане на появила се изворна вода в южната стена, което оскъпява обекта. Следва и друга беда – земетръс, след който освен че се напуква северната стена, се увеличава и количеството изворна вода. След редица строителни и укрепителни действия, през 1940 г. избата е готова да приеме първата реколта грозде. Случват се опостушителна градушка и последвалата мана по лозовите насаждения. Въпреки първоначалните несгоди, избата в Караисен постепенно успява да се стабилизира и да се обзаведе с необходим инвентар, благодарение на богати реколти и мъдро ръководно управление. В навечерието на ВСВ кооперативната изба реализира печалби от производство, търговия и износ на вино, което се оказва и добра възможност за изплащане на безлихвения кредит. Винарска изба “Грозд” Караисен в близкото минало е имала важна роля и връзка с практическото обучение на учениците от селскостопанския техникум за дълъг период от време. Дори и след промените през 90-те години, избата и към днешна дата заема както важна икономическа/търговска роля, така и в чисто битов план се явява част от живота и препитанието на местното население. 

Земеделско училище (Селскостопански техникум)

Селскостопанският техникум е построен през 1936 г., а през 1964 г. в земеделското училище се прави надстройка на учебната сграда. През 1968 г. в двора на учебното заведение се построява голям навес от 400 кв. м. за селскостопански машини и съоръжения. В стопанския двор на земеделското училище през 1969 г. се построява помощно стопанство за 400 бр. свине за угояване и разплод. В стопанския двор на земеделското училище са построени учебни работилници и навеси, заемащи 750 кв. м., необходими за практическите занятия на курсисистите. През 1971 г. започва строителство на общежитие за 350 легла в двора на земеделското училище и завършва през 1973 г. През 1973 и 1974 г., в двора на земеделското училище се построява съвременна столова на площ от 400 кв. м и кухня от 200 кв. м. Извършено е топлофициране на всички учебни и жилищни сгради през 1985 – 1986 г.  Момчетата са изучавали земеделие, овощарство и лозарство. Запознавали са се със земеделска техника – сеялки, брани, култиватори, плугове за конска и волска тяга. Момичетата са развивали своите умения в домакинство, готварство, шев и бродерия. Възпитаниците които не са били от Караисен, са били настанявани в пансиона към училището. Земеделското училище изиграва значима роля за повишаването на техническите, земеделските и домакинските умения във възпитаниците си. Умения и знания, които са допринесли за увеличаване на добивите на населението, повишаване на доходите на стопаните и подобряване на качеството на живот. Благодарение също и на материалната база, учениците са имали добра спортна подготовка, която са демонстрирали с редица успехи на общински и окръжни състезания. Били са изградени игрища за волейбол, баскетбол, писта за бягане, трап с пясък за дълъг и висок скок, успоредка, върлина и въже за катерене, лост за гимнастически упражнения. Гимнастическият салон е бил снабден с тепих за борба, гири, халки, дискове и копия за хвърляне. Имало е спортни секции по футбол, волейбол, баскетбол, шах, тенис и др. Освен че са се провеждали дневни и вечерни курсове, на територията на техникума са се организирали селскостопански изложби и са се провеждали театрални представления. Земеделското училище е било реномирано и предпочитано учебно заведение в региона, осигурявало конкурентно образование, свидетелства за правоспособност и възможности за професионална реализация. Техникумът преустановява дейността си през 2003 година. Към днешна дата сградата е необитаема.

Културен дом, читалище

През 1896 г. се събират будни жители и се решава да се основе читалище в с. Караисен. Събранието единодушно гласувало името на читалището да бъде “Добра Надежда”, което остава непроменено и до днес. През 1948 г., Общинският народен съвет взема решение да се отчужди парцел от регулационна план на селото, който да се дари на читалището за построяване на читалищен дом. Свиква се общоселско събрание, на което се взема решение за самооблагане на населението с 3 % от доходите. Години по-късно, първата копка на строителството на културния дом се отбелязва тържествено. С решение на ТКЗС се решава да се обложат всички кооператори с по 4 трудови дни, което е възлизало на Х средства. Върховният Читалищен Съвет отпуска паричен фонд за строителство, като читалището също участва със собствени средства. Бригадирският комитет се трансформира в бригадирски щаб и се създава първата младежка тухларска бригада. Осигурило се е бригадирско облекло на младежите, храна и спални помещения. Бригадата работела на три смени от по 35-37 младежи и девойки и изработвала 300 хиляди тухли за построяването. Читалището е построено за период от 4 г. в интервала между 1957-1961 г. В близкото минало читалищната сграда е разполагала с театрален салон с 650 места, киносалон с 350 места, дискотека, хранилище, библиотека, игротека, две гримьорни, склад за реквизит и три репетиционни зали. Дейността на учреждението се свързва с: дългогодишна активна дейност и многобройни изяви на танцови, музикални и хорови състави; театрални пиеси и представления; кръжоци и вечерни уроци; десетки участия и награди от фестивали и мероприятия на територията на България. „Добра Надежда“ продължава да е дългогодишен притегателен център за културни прояви и събирания на местната интелигенция.

Детски дом

Особено важна роля за грижите, възпитанието, формирането на навици и норми за поведение у подрастващите са имали детската ясла, детската забавачница и детската градина в Караисен. Списъкът на посветилите се в това дело е дълъг и се разширява и до ден днешен. През 1942 г. се открива детска забавачница в сградата на Земеделското училище в Караисен. Забавачницата е функционирала само през топлите летни месеци. В продължение на няколко години и с нарастването на броя на децата, се е увеличил и броят на персонала. Някои от тях през лятото са работили с децата, а през останалите месеци в  са се занимавали с курсисти от училището. Между 1950-1956 г. детската ясла е променяла местоположението си на няколко пъти. През 1950 г. около 30 деца са били настанени в сграда, собстеност на физическо лице, по време на топлите месеци, а през 1953 г. са били настанени в сградата на мястото на бившия Селкооп. По-късно, през 1956 г., детската ясла отново се премества в сградата на физическото лице. През 1957 г., поради нужда от места за деца, в селото се открива първата полудневна детска градина с около 40 деца в сградата на основното (дн. “старо”) училище. Година по-късно, през 1958 г., се откриват 4 групи с 160 деца. И четирите групи са били настанени на първия етаж в ОУ “Х. Димитър и Ст.Караджа”, където са ползвали инвентара на кухнята и ученическата трапезария. През 1967 г. се открива и целодневна детска градина в сграда собстеност на физическо лице, докато в училището остава да работи една група с около 40 деца. През 1970 г., на втория етаж на Здравната служба, се открива постоянна детската ясла за около 30 деца. Разполагала е с обзаведени спални помещения, просторен салон, кухня, столова и дворна градина. През 1973 г. се открива настоящата сграда на детската градина, започнала работа с 4 групи от около 120 деца. Детската градина и сградата функционират и до ден днешен.

Земеделска кооперация /ТКЗС/

След 1945 г. строителството свързано с кооперативното стопанство/ТКЗС в двата стопански двора е било интензивно, широко-мащабно и осъществено на големи площи. Подобно на други населени места в страна, кооперативните стопанства са целели задоволяване на нуждите на кооперацията, на народното стопанство и на външните пазари. Примерите за кооперативни сгради и развиване на дейност на територията на с. Караисен са десетки. Строят се овчарници и свинарници, спални помещения за овчари и свинегледачи; канцелария, обори, мандра, кантар, складова база, ермомелка, свинеугоителна площадка, пилчарници, будки за продажба на зеленчуци, произведени в кооперацията и други. Първата стопанска сграда на ТКЗС се строи в единия стопански двор през 1949 г., където се обособяват канцелария и коларо-железарска работилница. Създават се и отдели като дърводелски, сарашки, подковачи и други. През 1952 г. започва строителството във втория стопански двор на ТКЗС. Строени са дамове, обори за едър рогат добитък и коне, хамбари, навеси, хангари за ремонт, машинно-тракторни площадки, складове. Построяват се двуетажна сграда на животновъди с жилищни помещения за външни работници и специалисти, канцелария за стопански ръководители, бригадири, ветеринари, зоотехници и др. Построява се салон за посрещане на гости, и за провеждане на събрания и заседания. За социално-битовите условия на работниците-механизатори е построена кухня, столова, санитарен възел, клуб за съвещания и събрания. В двата стопански двора се засаждат дръвчета, полагат се основите на пчелното стопанство, извършва се електрифициране, водоснабдяване и радиофициране, а всички площадки и централни пътища се асфалтират. Двата основни клона на селскостопанското производство на кооператива в с. Караисен са били растениевъдството и животновъдството. Най-голям дял са заемали зърнените култури: пшеница, ечемик, царевица, а от техническите, маслодайните и други култури – слънчоглед, захарно цвекло, тютюн, грах, соя, грозде, овощни градини, памук. Кооперативното стопанство е разполагало и обработвало хиляди декари земи. В него са били ангажирани и са се препитавали стотици служители/работници под формата на различни организационни структури. Земеделското училище/техникумът е произвеждал кадри и с кооперативното стопанство са взаимодействали образователно и практически. Дори и след промените през 90-те години, кооперацията и до днес заема основната роля в икономически и битов план, като част от живота и препитанието на местното население.

Използвани източници на информация:

  • “Карайсен (селищна монография)” – Димитър Хаджийки, Михаил Курдов, 2001 г.;
  • “Материали за историята на училището Х.Димитър и Ст.Караджа”/Летописната книга на училището/ от 1907 г., Държавен архив Велико Търново;
  • База данни от Национален Статистически Институт;
  • Държавен вестник;
  • “Местните имена в Павликенско”  – Недялка Иванова-Чавдарова, 1994 г.;
  • Българската Академия на Науките;
  • Исторически музей – Павликени;
  • Български и чуждестранни карти, пътеписи – от интернет и от д-р Калин Чакъров, www.davidrumsey.com;
  • Сведения и снимки събрани след 2017 г. към настоящия момент от живи или вече починали жители на с. Караисен.

Съпоставяне на информация с източниците:

  • “Грозд Л.В.К. с Караисен Великотърновско” – Николай Колев, 1994 г.;
  • “Летопис на културния клуб на пенсионера с. Карайсен – Михаил Курдов, 2006 г.;
  • “Първановия род, летопис” – Борис Топалов, 2012 г.;
  • “Караисен някога, преди, сега и в бъдеще” – Борис Топалов, 2018 г.

 

Кой е Вдъхновителят и авторът на сайта или каква е Дейността на “За Карайсен” ? Ако все още сте на историческа вълна, проверете знанията си в тематично разработените Тестове.